Борис Георгиев. „През джунглите на Индия към великия Николай Рьорих в Хималаите“. Литературен глас, 1934 година

Детайли

Категория: Публикации от и за Рьорих в българската периодика от 30-те години на ХХ век

Борис Георгиев. През джунглите на Индия към великия Николай Рьорих //

в. „Литературен глас“, бр. 239, 17.VІ. 1934 година

През джунглите на Индия към великия Николай Рьорих в Хималаите 

Трябва да считам, че съдбата е била твърде щедра и благосклонна към мен за гдето можах да осъществя едно от най-силните желания и мечта на живота ми да се приближа до светините на прамайка Индия, да чуя отблизо нейната тъжна песен, която като мистично ехо на общочовешката скръб е достигала до нашите сърца. От две години аз пътувам със своята подвижна къщичка из градовете, селата и джунглите на тази вълшебна страна, за да видя нейния истински образ, да я разбера, да я почувствам дълбоко и да изразя преживяното чрез изкуството си. Любовта към Индия се плаща скъпо, с цената на много лишения, физически и душевни мъки, на много опасности от страшната жега, на всевъзможни болести, на диви зверове и разбойници, когато се води такъв живот из неприветливите джунгли и нажежени каменни равнини на Декан. Но тия именно мъки и опасности са благословения стимул за познаването на една по-дълбока истина в мистериите на човешката съдба и страданията на милиони живи същества. От друга страна тия условия имат и едно особено обаяние, защото дават възможност за един извънредно интензивен и романтичен живот, какъвто в шаблонизираната Европа отдавна е вече невъзможен.

В една толкова къса статия не може да се предаде и най-малка част от ония вълнения и впечатления, които преживях през моите скитания из Индия. Искам да споделя за сега с читателите на „Литературен глас“ впечатленията от срещата ми в Хималаите с великия руски художник Николай Рьорих, делото на когото отдавна е минало границите на националното, за да стане общочовешко. Ако се вярва в истината, че изкуството е една голяма културна и духовна мисия в живота на народите и могъщо средство за издигане душата към висшите сфери на доброто и съвършеното – не зная дали мнозина в България вярват в това, особено ония управници, които за жалост имат отношение дори към съдбата и живота на поети и въобще към хората на изкуството – то в областа на художеството едва ли бихме могли да намерим днес по-велик негов апостол от художника Николай Рьорих. Ето защо тъй голяма беше моята радост, когато пътувайки в северна Индия узнах, че той от три години живял и работил всред величествените вериги на Хималите, в областта на долината Кулу, не далеко от границата на Тибет.

Духовната ми връзка с него води началото си от преди 27 години, когато като юноша постъпих в ръководеното от него художествено училище в тогавашния Петроград на дружеството за поощрение на изкуствата. Тогава той беше вече художник с европейска известност, а за Русия имаше значението на един пророк, който откриваше нови хоризонти и прехвърли мост в областта на вечното, даде един друг смисъл и съдържание на задачите на изкуството с цял ред велики произведения. От тогава и до днес неговия път е непрекъснато издигане на гения му към все по-високи и по-високи сфери на висшата красота и чрез прекрасните си символи отваря на душата вратата на едно ново царство на доброто, на братството между хората. Това е мисията на истинското изкуство, което е вдъхновено не от абсурдната формула „изкуството за изкуството“, а от етични идеали да служи за духовното издигане на човечеството.

Човек с огромна култура, проявил се художник, архитект, писател, философ, той ни поразява със своята невероятна работоспособност, с плодовитостта на творчеството си във всички тия области.

Американците, въпреки общото предубеждение, че са само материалисти, заинтересувани в натрупване на долари, проявяват като никой друг народ най-голяма щедрост за поощрение на всякакъв род културни институти из целия свят, като са пожертвували милиарди за тях.

Значението на изкуството на Рьорих у тях, когато той в 1920 г. пристига в Америка, е така дълбоко оценено, че скоро се създава цяло движение, за да се използува за културата на Америка неговият гений и се построява за него огромен небостъргач, в който се концентрират цял ред институти за поощрение на духовната култура, устройва се там специален музей „Рьорих“ за да се запазят всички негови произведения създадени до сега и ония, които той още непрекъснато твори.

След като създава няколко цикли от най-интересни произведения, вдъхновени от природата на Америка, американците му дават възможност да организира и предприеме една пет годишна експедиция в централна Азия. Връзката му с Азия и Изтока е толкова дълбока, че той решава да се посели в Хималаите за ново творчество.

Летните месеци в Индия са непоносими, поради извънредно голямата горещина и опасността от тропическа малария се увеличава, когато започнат поройните дъждове на тъй нареченото време на „Монсуна“, че европееца трябва да се спасява из планинските места. Тия дъждове валят непрестанно три месеца и повечето реки излизат от коритата си. Пътуването ми с подвижната ми къща става тогава много опасно, почти невъзможно. Пръв път, когато предприех пътешествието си из Индия това беше в самото надвечерие на „Монсуна“ и с големи трудности и опасност да бъда завлечен от водите, когато бях вече към полите на Хималаите, достигнах града Симла, лятната резиденция на вицекраля и индийското правителство, разположен върху първите вериги на Хималите, на една височина от почти 2500 метра.

Макар че дъждовете се очакват като благодеяние всяка година, за да се освежат земята, хората и животните, след дълги месеци на суша, да ги снабдят отново с вода, да разеленят полетата, но често те са и едно голямо нещастие за милиони човешки същества. Наводненията минават и разрушават техните, построени от кал, мизерни жилища. Няма да забравя зрелището на скръб и ужас, което ми се изпречи, преминавайки една наводнена област, през която едвам успях да премина към първите хълмове на Хималаите. Някои села бяха съвършенно заляти, повечето къщи завлечени, а нещастните хора се изкатерили по дърветата да търсят спасение, предизвикващи шумния протест на обитателите им – маймуните. Стихиите на природата там са страшни не само за хората, но и за всичко живо. Минавайки през водите в своята кола – къща веднаж вниманието ми беше привлечено от едни странни растения, които се подаваха над водата и се движеха много чудно. Приближих до тях. С ужас познах страшните за Индия змии – кобри, от ухапването на които всяка година умират много хиляди хора. Достигнати от водата те се изправили с главите си над повърхността й за да търсят спасение, а много от тях се изкачили по дърветата, за да срещнат там своите, и без това толкова нещастни, жертви – хората.

В Симла прекарах три летни месеца и в началото на Септември реших да предприема пеш едно пътуване през първите вериги на Хималаите, за да достигна областта гдето живее моя учител. Целта на пътуването ми и грандиозното величие на природата, през която минават горските пътеки възбудиха силно желание у моите най-скъпи приятели в Индия принцесата Синг и нейния брат да вземат участие в тази толкова интересна екскурзия. Тя ще остане като един незабравим спомен от преживените емоции сред най-величествените планини на света. Двадесет дена вървяхме през вълшебни гори, преминавайки висящи над пропасти и буйни потоци люлеещи се мостове, каточели прехвърлени от горските духове за минаването през тях само на призрачни феи и приказни същества, но не на живи състоящи се от плът пътници. Слизахме в неприветливи дълбоки и тъмни долини, гдето се чувствуват следите на жестоките им обитатели: пантерите, леопардите, дивите котки и на вид добродушната хималайска мечка. След това безчислено много пъти се изкачвахме, капнали от умора, до снежни проходи, за да слезем отново в дълбочините на долините с надежда да намерим подслон в някоя хижа през студената нощ. С радост слязохме за последен път в долината Кулу приближавайки се до Нагар, гдето живее Рьорих. Той знаеше за нашето пристигане и в подножието на планината, гдето той живееше чакаха трима тибетци с добре оседлани коне, за да посрещнат гостите и ни заведат горе при господаря си. След дълго пътуване из сенчести пътеки влязохме в типично хималайското село Нагар и малко след него бяхме вече около бялата къща на художника разположена на една височина, от гдето се откри пред очите ни една нова гледка към гигантските снежни вериги на Хималаите. Пред входа ни чакаше белобрад старец брамин – който служи в подържания от Рьорих малък храм – за да ни приветсвува с добре дошли и да ни дари с цветя. Ето че след него идват да ни посрещнат Рьорих със съпругата си и двамата си сина и с чисто руска сърдечност и задушевност те ни приемат. Моята радост и вълнение бяха големи да видя след толкова години своя велик учител и то где и в каква обстановка! Пред нас стоеше един царствен образ на древен източен мъдрец, който ни въвеждаше в своето вълшебно царство. И наистина това почувствувахме щом прекрачихме прага на дома му. Възторга и очарованието растяха у нас все повече и повече минавайки пред необикновената красота на безчислени художествени произведения събрани в Тибет, Хималаите и Монголия през време на експедицията на Рьорих в тия страни. Това бяха будийски мистични хоругви, религиозни картини, бронзови олтари със светци и всички индуски божества, алегорични животни и дракони, разкошни материи и невидени по красота килими от всички части на Азия. В тази приказна атмосфера възхищението ни растеше все повече и повече, когато големия майстор ни показа една след друга своите последни творения създадени в западния Тибет и вдъхновени от неговите легенди и природа. От тях се излъчваше една толкова необикновенна духовна красота, бяха създадени с такива вълшебни багри и форми, че произвеждаха онова чудо, което е свойствено само на най-голямото и истинско изкуство: да освободят душата от земното и да я пренесат в едно блаженно и мистично състояние в сферите на вечното. Тогава изкуството става етично и извършва мисията на най-съвършенна религия, защото чрез красотата ни открива вратите на царството на всемирната Любов, Доброто и Братството.

Цял следобяд ние беседвахме върху тази тема с великия мъдрец, който ни порази със своята огромна и разностранна култура и със своя житейски опит. Пълни с радост и с обогатени души ние трябваше да напуснем това вълшебно царство.

Борис Георгиев